Тревожни разстройства – защо хората стигат до такива?

Всички се чувстваме тревожни на моменти. Притесняваме се, че нещата може да не се развият така, както искаме. Понякога имаме соматични симптоми, например пресъхнала уста или стомашно-чревни проблеми, съответстващи на стресовата реакция. Възможно е да имаме проблеми със съня. На моменти тревожността ни може да има положителен ефект – да ни държи нащрек за нещо, на което трябва да обърнем внимание. Това ни позволява да бъдем по-бдителни. Изпитването на тревожност е част от човешката природа. Когато обаче това преживяване стане хронично, създава дистрес и пречи на живота ни, го разглеждаме като тревожно разстройство.

Класификация на тревожните разстройства

Има няколко различни разстройства, които се класифицират като тревожни. Едно от най-често срещаните се нарича „Генерализирано тревожно разстройство (ГТР)“, при което човек се притеснява за нещо, което може да стане в бъдеще – например загуба на работата или партньор. Има и специфични ситуации, които предизвикват тревожност, например изнасяне на реч пред аудитория или общуване с други хора. Това се нарича „Социални тревожно разстройство (СТР)“. Има и фобии към други конкретни обекти, например змии или паяци, или ситуации, например от високи места или плуване в океана. Друго тревожно разстройство, е „Паническото разстройство“. Паническият пристъп идва бързо и носи със себе си силно чувство на страх, тревожност или ужас, и обикновено се появява без действителна ситуация, която би могла да подсказва за опасност.

Какво означава тревожност?

Тревожността означава да се страхуваш от това, което може да се случи. Какво ще стане, ако не се представя добре в зала, пълна с важни хора? Ще получа ли работата, която искам? Ами, ако змия ме ухапе, когато съм в дивата природа? Ами ако самолетът, с който летя, се разбие? А ако по ръцете ми има микроби, след като ползвам обществена тоалетна? Ако другите не ме харесат?

В този смисъл тревожността се отнася до бъдещето, докато страхът обикновено има стимул в настоящето. При страха виждаме змия и започваме да се притесняваме. Гледаме надолу от висока сграда и изпитваме дискомфорт. При тревожността често пред нас няма стимул. При нея стимулът е в собственото ни съзнание. Същевременно когнитивното и емоционалното отчитане на негативна възможност изобщо не я прави по-малко реална. Тялото и емоциите ни реагират на идеите ни като на истински възможности. При тревожността повишаваме вероятността събитието някога да се случи в съзнанието ни.

Някои от тези реакции като че ли са вградени в организма ни. Повечето хора изпитват опасения, когато гледат надолу от висока сграда. Бебетата на около 9-месечна възраст плачат, когато непознати ги вземе от майка им. Други страхове като че ли са заучени в сложен набор от процеси. Днес това, което изгражда системата на страха и тревожността, не е напълно изяснено. Смята се, посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) например, използва различни корови мрежи от тези на тревожността. Паническите пристъпи, също е възможно да се осъществяват чрез различен набор от корови процеси от тези на общото ни тревожно чувство.

Страх и тревожност

Страх

Това, което знаем, е че страхът и тревожността включват висши, но и по-примитивни мозъчни процеси. Когнитивно можем да се накараме да се чувстваме по-тревожни, като мислим за всички ужасни неща, които могат да се случат в дадена ситуация. Качваме се на самолет, чувствайки се донякъде тревожни. След това чуваме звук от двигателите, който интерпретираме като наличие на проблем. Това на свой ред ни кара да сме още по-бдителни и да слухтим за всеки звук. Самолетът започва да се движи по пистата и си казваме, че няма да успее да се издигне. Това позволява на емоционалните реакции, които тялото ни обикновено държи под контрол, да се засилят и ние да се почувстваме тревожни.

Процесите в лимбичната система също могат самостоятелно да реагират на стимулите. Например бадемовидното ни ядро може да реагира на гневно лице по начин, който поставя началото на реакция на автономната нервна система. В изследванията с плъхове Джоузеф Леду е показал, че има два пътя за преработка на страха.

Висшият път преминава през мозъчната кора и има голяма пространствена резолюция. По-нисшият път преминава по-пряко през бадемовидното ядро и е много бърз, но по-малко съзнателен. Това показва, че организмът има начин да реагира бързо на потенциалната опасност – дори, ако първоначалната реакция не е правилна. Следователно има както коров, така и подкоров път за реагиране на опасните ситуации. Затова има огромна стойност за оцеляването да бъркаш в реагирането на пръчка така, сякаш е змия, когато смията може да е опасна.

Изследването на Сюзан Минека и колегите й

От еволюционна гледна точка да се страхуваш в присъствието на опасни ситуации е адаптивно. Един научен аспект на това е въпросът колко фиксирани или пластични са тези страхове. От изследванията знаем, че определени фобии се предават в семейството, което подсказва наличието на генетичен компонент. Същевременно не всеки има абсолютно едни и същи страхове, което подсказва, че страховете може да се учат в процеса на развитието. Едно класическо изследване на развитието на страха е това на Сюзан Минека и нейните колеги. Наблюдавано е, че примати в дивата природа демонстрират страх от змии. Тъй като сходен страх се наблюдава и при лабораторни маймуни, се приема, че страхът по някакъв начин е вроден.

Същевременно Минека задава въпроса дали ранният опит може да оказва влияние на това. В частност тя иска да знае дали ученето чрез наблюдение може да играе роля. Това, което тя и колегите й правят, е да сравнят израсли в дивата природа малки макаци с такива, които са отгледани в лаборатория. Родените в дивата природа маймуни, които са доведени в лабораторията преди около 24 години, демонстрират страх от змии. Този страх съществува, макар че маймуните нямат опит със змии през времето на престоя си в лабораторията. Отгледаните в лабораторията маймуни от друга страна, не демонстрират никакъв страх от змии. В действителност те посягат над змията, за да хванат храната.

Експериментът с маймуните

Как развиват маймуните страха от змии? Това, което Минека прави по-късно, е да съчетае отгледана в дивата природа маймуна с млад макак, отгледан в лабораторията. След това им показва змия  и отгледаната в природата маймуна показва страх.

Младата, отгледана в лабораторията маймуна  наблюдава това. Впоследствие отгледаната в лабораторията маймуна също демонстрира страх. Очевидно отгледаната в лабораторията маймуна е способна бързо да усвои страха, но за да стане това, има нужда от преживяване, в което друга маймуна показва страх. Следващият въпрос, който Минека и колегите й си задават, е за значението на самия предизвикващ страх обект.

В едно много остроумно изследване тя показва на някои от младите маймуни видеозапис на дива маймуна, демонстрираща страх от змия. Както се очаква, те усвояват страха от змии. С друга група от млади маймуни обаче тя редактира записа така, че младата маймуна вижда първоначалната страхова реакция на по-възрастната маймуна, но този път към цвете. Ако страхът се усвоява по пътя на просто асоциативно учене в ситуация, в която стимулът няма значение, тогава бихме очаквали младите маймуни да усвоят страха от цветя. Но случаят не е такъв. От това и от различни други изследвания изглежда, че страхът може да се учи по пътя на наблюдението само спрямо еволюционно важни обекти.

4-те начина за предизвикване на страх

Як Панксеп смята, че страхът може да се предизвиква по поне четири различни начина. Първият е от болезнени стимули. Изследванията са използвали преживяването на електрошок като начин за предизвикване на страх. Вторият начин да се предизвика страх е да се съчетаят знаци с отблъскващи стимули. Така дори само знакът ще започне да предизвиква страх. Третият начин е да се представят еволюционно важни знаци, които имат стойност за оцеляването на биологичния вид. Например миризмата на котка ще предизвиква страхови реакции у плъхове. Четвъртият начин е да се създаде фрустрираща ситуация. Например, ако организмът очаква награда, която се забавя, резултатът ще са страх и притеснения. Този модел показва, че тревожността може да се предизвиква от очакванията, че или ще се случат негативни събития, или че няма да се случат позитивни събития.

Следователно мозъкът прогнозира бъдещето. Част от начина, по който прогнозираме бъдещето, се базира на миналата информация. Когато слушаме човек да говори или шофираме по пътя, непрекъснато прогнозираме какво ще се случи след малко. Това прогнозиране се вижда от електроенцефалографски (ЕЕГ) промени в мозъка. По принцип прогнозираме, че шофирането ни по пътя ще е нормално. Хората с тревожно разстройство, обаче виждат негативните алтернативи и се притесняват, че нещата няма да се развият добре.



Вашият коментар