Реактивно разстройство на привързаността – какво представлява?

Реактивно разстройство на привързаността е резултат от неадекватни грижи, което може да включва и институционална среда.

Макар, че болестността не е известна, по принцип то е резултат от пренебрегването на малките деца, преди да бъдат изпратени в дома на приемни родители или в институция.

Голяма част от изследванията върху това разстройство са се фокусирали върху децата, отглеждани в институции.

Може да присъстват два клинични модела.

Първият е емоционалното отдръпване, или инхибираният тип, а вторият е безразборно социалният, или дезинхибираният тип.

Въпросът, на който трябва да отговори клиницистът, е дали привързаността е предимно клиничен проблем, който уврежда детето отвъд взаимодействията с фигурата, към която е привързано.

В такъв случай то би се квалифицирало като Реактивно разстройство на привързаността (РРП).

Алтернативата е да има друг тип психопатология, която присъства и пречи на редица процеси на развитието, включително привързаността. Аутизмът би бил такъв пример.

На някои места детето с Реактивно разстройство на привързаността се описва като такова, което не търси утеха или подкрепа от традиционната фигура на привързаността, когато е дистресирано.

Освен това то няма да приема утеха, когато тя му се предлага. Като цяло има липса на емоционално откликване и положителен афект.

Възможно е да има и отрицателни емоции, виждани във взаимодействията с възрастни, които не са свързани с природата на взаимодействието.

Диагностициране на Реактивно разстройство на привързаността

За диагностицирането на Реактивно разстройство на привързаността се изисква и за детето да не са били полагани добри грижи.

Ако детето е притеснено да не загуби значима фигура на привързаност, на някои места това се нарича сепарационно тревожно разстройство, което е тревожно разстройство.

Вторият клиничен модел, описан на някои места – дезинхибираността, е класифициран като отделно разстройство, наречено дезинхибирано разстройство на социалната ангажираност.

Дезинхибирано разстройство на социалната ангажираност

Това е разстройство при което детето е готово да приеме непознати, които не са фигури на привързаността. Това може да включва тръгването с непознати и прекалено фамилиарното отношение.

Както е и при реактивното разстройство на привързаността (РРП), и тук предпоставката е за детето да не са били полагани добри грижи.

Няма обаче доказателства, ако пренебрегването започва след втората година от живота, че това разстройство ще се появи.

Данните за болестността на разстройството са ограничени, макар да се приема, че то е рядко срещано.

РРП и дезинхибираното разстройство на социалната ангажираност не са изучавани емпирично от гледна точка на терапевтични процедури.

Обикновено терапевтичните процедури се фокусират върху подпомагане на детето да развие взаимоотношение с полагащия грижите.

Целта е детето да развие емоционално взаимоотношение, което представлява връзка с по-сигурна привързаност.

Ако то е преместено от институция в приемно семейство, професионалистът от областта на психичното здраве ще работи със семейството, за да развие ново взаимоотношение на привързаност.

Тази терапия ще цели да създаде по-продуктивна вътрешна схема в детето. Освен това поведенческите техники могат да се използват за модифициране на непродуктивни специфични поведения, например тези, използвани при агресивно поведение при деца с разстройство на поведението (РП).

Тъй като малтретирането води и до забавяне в развитието в области като езика и речта, конкретни терапии се използват и за тези дефицити.