Този термин като че ли не се нуждае от определение, перфекционизъм = стремеж към перфектност, към съвършенство. Да, но за какво съвършенство става дума? За какъв вид съвършенство? И защо?

Нека отбележим, че перфекционистът е обладан от натраплив стремеж към съвършенство. (Привидно!) Това само по себе си показва неестествения и невротичен характер на този стремеж.

Така че да уточним.

Дали перфекционизмът не е непрекъсната, натрапчива нужда, която ви подтиква да търсите съвършенството?

Правилно ли е такова определение? Не, и ето защо:

Стеснителният, човекът с чувство за малоценност, който компенсира по този начин, отлично знае, че за него съвършенството е непостижимо.

Защото несъвършеното състояние не може да породи съвършено действие.

След като обаче истинското съвършенство е непостижимо – и вътрешно и външно, – с какво би могъл да го замести? С привидно съвършенство.

Да внесем още едно уточнение. Перфекционизмът е непрекъсната, натраплива нужда, която подтиква човека с чувство за малоценност да се стреми към привидно съвършенство и го държи в по-слабо или по-силно изразено състояние на тревожност.

Пред нас следователно е човек, страдащ от чувство за малоценност и стремящ се да намери разрешение, от което ще страда още повече, но което поне е за пред хората! Този човек се стреми към нещо като постоянно и пълно съвършенство. Той винаги ще е по следите на това, което ще му позволи да запази тази привидност.

Но кой трябва да разпознае съвършенството? Другият очевидно! Така че перфекционистът ще прави всичко, без отдих и почивка, за да го признаят другите за съвършен. Той се чувства длъжен да поддържа фасадата си в безупречно състояние, без пукнатина, без драскотина!

Тежък всекидневен труд… А чуждото мнение не спира да бръмчи в ушите му. защото да не забравяме, от него зависи вътрешната му сигурност! Натрапливият характер на перфекционизма е очевиден.
   Този човек е съвършен: той е начетен, обективен, умее да се държи, винаги е спокоен и любезен. Не проявява раздразнителност, добър е, справедлив, неподкупен, лоялен. Умее да обича, но не и да мрази… И цялата тази фасада трябва да се поддържа ежедневно и ежеминутно!

Всеки пробив в някое от тези съвършенства предизвиква у него притеснение и тревога. Защото другите могат да забележат, че той не е това, за което се представя.

Тоест перфекционистът трябва да минава за човек, който превъзхожда всички , с които общува, или поне е равен на най-достойните! Става дума следователно за агресивна компенсация. Става дума за предизвикателство, но внимание: предизвикателство, приело формата на съвършенството и в което няма никаква видима агресивност. Отвътре – агресивен и предизвикателен. Отвън – любезен, спокоен и усмихнат.

Често срещан е случаят на „лекия“ перфекционист, проявяващ се само при определени принизяващи обстоятелства. Например човек, който няма познания в дадена област, разговаря със специалист. Виждаме как перфекционистът усмихнато кима с глава при всеки термин, при всеки цитиран от другия автор. Той като че ли твърди: „Да, да, прекрасно знам… известно ми е“ , докато всъщност не разбира нито дума. ( В подобна ситуация нормалният човек ще реагира или с безразличие към невежеството си, или ще започне да задава въпроси. Впрочем перфекционистът може също да задава въпроси не защото отговорите го интересуват, а за да покаже колко е интелигентен и възпитан.)

А ето и един „тежък“ перфекционист с външно поведение на „голям баровец“ – съвършен, безразличен, нехаещ. Дори да е беден, той плаща сметката на другите. Високомерно отказва да му се издължат: „хайде, хайде… няма смисъл.“ ( Подтекст: „съвършенството ми на голям баровец ме поставя над тези неща.“) Сдобие ли се с билети за концерт, ще ги даде на приятелите си, въпреки че сам желае да отиде. (Подтекст: „така другите ще узнаят, че имам връзки и ще разберат колко много ги превъзхождам.“) Ще прави на другите услуга след услуга. Дори ще им намира работа (за което небрежно ще спомене в разговор: „Нищо не ми струваше“).

Света ще обърне, за да помага на другите. И понеже е „за другите“, няма да се притеснява да моли за услуга. Нима ролята му на покровител не му доставя сигурност? И не е ли „човек с връзки“ в очите на тези, на които помага?

От само себе си се разбита, че когато моли за себе си, чувството му за малоценност веднага се проявява и несръчното му поведение предопределя неговия неуспех. Впрочем, тъй като всички са свикнали с държанието му на голям баровец, той не би и помислил да моли за себе си, освен може би за някой високоплатен пост, който би благоволил да приеме!

В основата на човек, който се стреми към перфекционизъм винаги има силно изразено усещане за малоценност и унижение.

Перфекционистът се превръща следователно в същество, чието поведение изцяло зависи от другите и му е наложено от тях. И тъй като перфекционизмът е компенсиране на чувството за малоценност пред другите, то той е и предизвикателство (вътрешно агресивно) към другите.

Добре виждаме противоречието: перфекционистът отблъсква другите, но има нужда от тях, за да покаже съвършенството си!

И тъй като отправя предизвикателство, той се смята за независим. Очевидно е обаче, че не е назависим, след като сигурността му зависи от мнението на другия. Той прекалено категорично отхвърля „тълпата“ в името на свободния индивид /той самия/! Но случи ли се тази тълпа да го акламира, не бойте се – той няма да я отблъсне, стига тя да обяви неговото превъзходство и съвършенство.

Освен това насаме със себе си перфекционистът е винаги тревожен. Защото е непрекъснато разкъсван от противоречието между „съм“ и „изглеждам“. Дори когато е сам, другите продължават да присъстват. Тогава той кове нови оръжия или предъвква общественото мнение…

Също като стеснителния, и перфекционистът е затормозен.

И това е напълно естествено! Спонтанността му умира, тъй като чрез нея рискува да разкрие истинската си същност… Единствените му контролирани „спонтанности“ са тези, които съответстват на фасадата му: откровеност, лоялност, доброта, добродетелно възмущение.

Перфекционистът е самотник. Но не поради мъдрост, съвсем не! Поради опасения да не се разкрие пред чуждите погледи. Перфекционистът е вътрешно изсушен и само психологическото лечение може да възстанови статуквото.

 

 

 

Оставете коментар